Дървеният под скърцаше под краката на тежкото тяло. Във всяка негова крачка тя чуваше все по-силно как той се приближава все по-близо. На високия таван грандиозният полилей отразяваше последните слънчеви лъчи за деня и тя с мълчание се наслаждаваше на гледката. Но не само танцуващите светлини караха душата ѝ да се радва. Въпреки че не показваше вълнението си, тя знаеше, че чува тежките стъпки на съпруга си за последен път за идните месеци. Щеше най-после да получи своята възможност. Щеше да отпочине от натрапчивото му присъствие, постоянния контрол и най-важното – да разбере какво има в онази малка стаичка, която той тъй ревностно пази. . .

Тлеещият огън в камината вече бе почти угаснал. Искрици стремглаво излитаха от него и препускаха на свобода. Свобода, която бързо угасваше и потъваше в тишината на въздуха. Остатъчният пламък утихваше, за да се слее с пепелта, която бе единственото останало от величието на червения му танц. Пред него, започвайки да усеща прииждането на студа, седеше младо и красиво, но мръсно момиче. Русата ѝ дълга коса бе вързана на плитка, в която отпечатъците си бяха оставили черните сажди, а по лицето ѝ сълзите бяха оставили своите следи. . .

Студено е сред бушуващите морски вълни, за първи път си помисли Малката русалка.

Тя никога не бе усещала студа, който вълните носят със себе си, но след като бе почувствала нежния допир на слънчевите лъчи, не можеше да се избави от натрапчивата мисъл, че гостоприемството на морския свят я е напуснало. Беше ѝ позволено да излиза на повърхността и да наблюдава хората и земния живот, откакто бе навършила петнадесетгодишна възраст, и от този момент нататък не можеше да утоли жаждата, която сушата представляваше за нея. Целеустременото ѝ плуване обратно към замъка ѝ помогна да преодолее соления вкус на океана, който с всеки изминал ден ставаше все по-горчив. . .

Снегът жадно попиваше капките кръв, които бавно капеха върху него. Стремглаво се засилваха и с яркия си контраст от цветове рисуваха по снежнобялото платно. Наоколо бе тихо и не се чуваше ни звук, ни стон. Само голите дървета пееха своята песен.

Младата кралица, която бе заета да шие рокличка за малко момиченце, попи сладката капеща кръв с плътните си нежни устни и след като успокои болката от убождането на иглата, погледна надолу към изрисувания сняг. Погледът ѝ срещна абаносовата рамка на прозореца, която изглеждаше, сякаш бе обгърнала капките кръв около себе си. . .

Малката ръчичка почука на полуразбитата дървена врата. Човечето с лекота можеше да се промуши през процепа в долната страна на вратата, но вместо това взе решение все пак да почука.

– Кой е? – чу се нежен глас от другата страна и след това тишина.

Вместо да отговори, човечето почука отново.

– Кой е там? – този път малко по-силно изрече момичето от другата страна на вратата. . .

Мъглата, смело надвесена над тъмнозелените борови дървета, обгръщаше мрачната гора и плашеше безмилостно горските създания. От нея сега не можеше да излезе никой. Всеки завой криеше грешен изход и тишината, надвиснала над мрака, бе оглушителна. Единственото, което я разцепваше, беше звукът от копитата на белия кон, украсен с шарка от кафяво-сиви петна. Не само той беше объркан. Собственикът му също беше изгубил пътя си